Следа









Шейната се хлъзгаше с неистово свистене по скованата снежна
земя. Наоколо всичко бе замряло като на стоп-кадър. Стените на
#зимата бяха изтъкани от глуха тишина. Светът сякаш бе изчезнал.

Душата й припряно бързаше пред нея, сякаш можеше да увлече в
дивия си ход и тялото. Час по-скоро да стигне, Господи! Час
по-скоро да усмири тази пареща #болка, болка, сковаваща мислите.

Тя дърпаше с всички сили проскърцващата #шейна, въжето в дланта
й се беше врязало до кръв, но нямаше усещаше за това. Чувстваше
само онази задушаваща болка, която падаше върху душата й като лавина всеки път, колчем погледнеше детето си.

А то се бе свило – треперещо кълъбце - дважди по-уплашено от
майката. В детската му душица се блъскаха, катурваха и
претълколваха две чувства – това от болката в счупената ръчичка
и парализиращият мислите страх.

Мамо, помогни ми!...

Старата дървена шейничка се врязваше в разкривената замръзнала паст на зимната привечер. Светът бе затрупан от сняг, потънал в
някакво неясно вътрешно съзерцание - студен и чужд за чуждата
несрета. Един спящ, непрогледен свят.

Шейната продължаваше да раздира с неумолима упоритост ледената
плът на януари, а болката на тези две задъхани, изплашени души
много бавно, едва доловимо започна да се стапя в упоритостта на
прииждащия мрак.





Коментари