ПУКОТ





Някаква глуха недоизказаност се таи в дулото на този пистолет – око на циклоп, втренчено в синята риза на лятото.

И все пак е дуло, подпряло най-петимния сезон...

Наблюдавам с любопитството на естествоизпитател паяжините на прозореца, сякаш от векове.

Всеки момент трябва да узрее, като праскова, да се изпълни с аромат и цветове, да се насити.

Паяжините са твърде лениви, отпуснати и някак небрежни, сякаш бавният валс на лятото се е просмукал в тях. Нишките им свързват началото и края му.

Но каква ирония на съдбата – валсът на паяжините се случва точно зад гърба на пистолета, невидими за окото му, а той самият е сякаш нереален – пластмасов реквизит, подпиращ един прозорец и по своему детски...

Но нали тъкмо в детството се случват чудесата на живота, там те гнездят, покълнват с една непредвидима лекота, там те могат да се случат всякак и по всяко време!

Усещам някакво напрежение, еднa тръпнеща нервност се прокрадва зад гърба на пистолета – ефирният танц на паяжните губи ритъма си, разпада се.

Дулото, това око на лятото, е странно замъглено. Всеки миг ще чуя онзи дрезгав пукот, и през зейналата грозно пролука калната колесница на зимата ще се втурне стремглаво към мен.


Коментари