СБЪДВАНЕ

  
  

- Пиша като змей!, изстреля изненадващо П. А след малко добави: -   Толкова съм задобрял, че едвам се понасям!
С., който по начало беше доста по-обран в емоциите си, го стрелна някак странно с поглед, а сетне дръпна дълбоко от цигарата. 

Трудно можеше да се отгатне изненадан ли е, не е ли, заинтригуван ли е, очакавал ли е подобно излияние. Дори лекото присвиване на ъгълчетата на очите в този момент не можеше да бъде категоричен знак за някакво конкретно отношение към чутото. Все пак, макар че двамата се познаваха доста добре, С. обожаваше подобни начала на разговори – кратки, стегнати, дори твърди - изобщо мъжки начала – без излишни лигавщини и предисловия.

-  Ти ебаваш ли се с мен?, не по-малко неочаквано контрира С., избълвайки лютив дим към лицето на П. хилейки се кратко, като едновременно с това отново присви едва забележимо очите си по онзи странен начин.
Леко изненадан и смутен П. преглъгна, попремигна, отпи от бирата си и продължи, сякаш нищо не беше се случило: - Последната история, която написах беше за едно странно, кратковременно надникване на есента в един уж напълно летен ден, не знам успя ли да я прочетеш?, попита той и се вгледа някак предано в очите на С.
- Не, не съм я чел! Бях доста зает напоследък, особено нощем, а ти ме знаеш добре – чета предимно по нощните доби, каза кротко С.
П., зарадван от смяната на тона, продължи да разправя пламенно как напоследък се бил отприщил на писане, как ставал все по-добър и по-добър и то не само според него, кое го вдъхновявало, как се раждали историите – понякога само от една дума. Е, от време на време вкарвам по някой свирепо добър израз от класици като Христо Карастоянов, ама то това не са кражби, ами просто цитати, все пак всички творци в началото копират своите идоли, а аз само по някое и друго цитатче – продължаваше да обяснява все по-разпалено П.
- Направо си си ебал вятъра, предполагам, прекъсна го внезапно С. като се изхили ехидно и кратко.
- Аз, такова..., да, помислих си го, ама не ми е в стилистиката да го кажа, заизвинява се притеснено П. – А и бих използвал „онодя” – един глагол с плаващо значение, който...
– Знам, знам, скастри го набързо С. – Понякога значи „целувам”, ама в случая си е точно „еба”, така че давай нататък като си почнал, додаде той.
Преодолявайки макар и трудно смушението си П. неусетно се впусна, отначало колебливо, а отсетне все по-смело и възторжено, из дебрите на разказа си, очевидно глух и сляп за ставащото наоколо.
- Ама така е то, като чета много книги, няма как да не задобрея, все по-настървено говореше П., - това неминуемо се отразява положително на творческия ми процес – разпалваше се още повече той.
- К’ъв творчески процес, бе, курчо? – сряза го внезапно С. и се изправи рязко, остро и стръмно над него. – Искаш ли -  каза – да ти прасна един и да ти посиня окото, като в онзи виц за мъжа дето говорил на жена си на „ти” и тя му посинила окото, знаеш ли го? – прокънтя някак металически гласът на С. - та да разбереш какво е единство, творчество и красота, събрани в едно!?!  
В сгъстилата се като желе тишина на мига всички мисловни и повечето жизнени процеси в тялото на П. блокираха. Той изстина.  Гръклянът му задра 2-3 пъти из пресъхналото гърло, налягането в очните му ябълки, готови допреди миг да избухнат, бавно започна да спада, а сетне той все пак успя някак да си поеме дъх. Кръвта нахлу в тялото му. Беше жив, само дето точно в този момент не знаеше защо.
- А...ама к...какво ти става?, запелтечи П. – Не мога да те позная, смятах че сме приятели, но сега дълбоко се съмнявам, ти си станал Друг, това не си Ти, тръгвам си!, заяви П. и понечи категорично да отмести стола си назад. В този момент С. се протегна и сложи тежка десница на рамото на П.
– Седни, каза хладно, но спокойно С.– Извинявай, но нещо съм се изнервил напоследък, много работа ми се отвори, а и да се сбъдваш никак не е лесно, повярвай ми!
П. не искаше и да чуе и седеше с кисела физиономия, забил мрачно поглед в пода. Настана неловка, лепкава тишина. С. разбра, че е прекалил. Трябваше да действа, бързо. П. отново понечи да стане от стола – Тръгвам си - каза горчиво, нямам работа тук!
- Момент, момент – звънна някак променен гласът на С. – Аз мога да сбъдна мечтата ти, за която ти така и не успя да ми кажеш, додаде той.
П. го изгледа продължително, свирепо, стиснал побелели устни, без да продума. С. му намигна усмихнат, а лицето му бе напълно преобразено – от него струеше доброта.
- За какви сбъдвания говориш?, насили се да звучи така, сякаш нищо не се бе случило П. - Мислиш, че не те чух ли, че било трудно да се сбъдваш и ‘нам си кви басни, хайде изплюй камъчето, ако имаш да казваш нещо, казвай, че наистина тръгвам, каза убедено П. и действително стана, закопчавайки протрития си шлифер, готов да потъне в злия дъжд навън, който бе спуснал сивата си пелена и се лееше с една необяснима ярост.
- Знам, че искаш да издадеш книга с тези твои истории, и даже мога да ти кажа, че Тази ще бъде отпечатана на 16-та страница! – подхвърли напълно небрежно С.  - Защото аз съм твоят сбъднат сън, затова го знам, така е то!, додаде категорично С., след което съвсем неочаквано, както си беше необлечен, се стопи в мътилката на прииждащото утро...
Някакво неясно браждене се впиваше в мозъка му и дълбаеше ли дълбаеше, подкопавайки устоите на съня му. П. много бавно и предпазливо отвори очи. Трябваха му няколко мига, за да може светът около него да се подреди. Сега, когато вече бе буден, той се надигна от  леговището си, главата му бе странно празна, никаква мисъл не се мяркаше в нея. Но миг преди да се изправи П. се просна обратно като разстрелян от упор. На пода, до леглото му имаше разтворена книга, където ясно се четеше заглавието „Сбъдване”, а страницата беше 16-та...
 






Коментари