Трънливост




Меките слънчеви лъчи галеха с една недоловима сякаш свръх нежност този скат. Тревиците се поклащаха доверчиво под копринената ласка на ветреца – спокойни и лениви; ароматните цветя с вечно щуращите се около тях неуморни пчелички оживяваха и осмисляха пейзажа със своите пъстри, неподражаеми багри. В най-знойните дни дъждецът - приласкаващ и дъхав - се спускаше над тези  безкрайни тучни ливади, привличащи нестихващата хорска глъч.


В това необяснимо, приказно, уютно и защитено от катаклизми местенце растеше то    малко, зелено, крехко и уязвимо растенийце.


Но с времето, макар и неусетно, пейзажът немилостиво и необратимо посивя. Слънцето, сякаш забравило собственото си съществуване, се затри някъде далеч. Дори мрачните облаци, тътрещи провиснали кореми, станаха напълно ялови – от тях не се отцеждаше нито капка дъжд. 


Постепено тревите се дръпнаха уплашено, птичките завинаги напуснаха този довчерашен рай, отнасяйки със себе си своите възторжени песни, както и безгрижието на онези дни.



Дори стъпките, които преди го мачкаха, къде случайно, къде нарочно, колчем минеха оттам, сега заглъхваха още в далечината.


Връхлитано и блъскано неумолимо и все по-настойчиво от зли ветрища тялото му постепенно се покри с бодли -  все по-твърди, остри и гъсти. И онова доскоро крехко зелено растенийце се превърна веднъж и завинаги в трън!


По-късно, в безбрежието на един от онези мигове на дълбоко съзерцание в  себе си, трънът осъзна, че е останал сам на този рид.


Но макар и единак сред каменистия пустинен пейзаж в подножието на някакъв връх, опиращ в сивия плащ на начумереното, вечно свъсено небе трънът усещаше непоколебимо, че там някъде, отвъд недостижимия рид, се процежда тънък, свенлив лъч светлина....


И закопня пак да си бъде онова зелено, крехко, растение...До премала се взираше по посока на оскъдната свелина оттатък върха... и ето, един ден този трън пое нагоре...


Пътят бе нелек -  колкото повече се изкачваше, толкова по-многобройни, остри и безпощадни ставаха камъните. Мъховете,  които до неотдавна мяркаше, вече бяха останали далеч назад, но той продължаваше с неистови усилия, задъхан, нагоре, по ронливия сипей,...вървеше непоколебимо без да усеща как бодлите по тялото му падат на негостоприемната земя, как корените му се разкъсват и остават зад него завинаги.


И един ден, изнемощял до краен предел, вече полузаслепен, взиращ се до болка във все по-силната, мамеща светлина, той повярва, че чудото ей сега ще се случи.


И така беше - дъжд и слънце, птичи възторг и дъхави треви се бяха ширнали недостижимо оттатък  коравия връх, един нов живот кипеше там.


Само че нашият герой не разбра това, защото мига, в който той прекрачваше онази невидима граница между сивия, каменист скат и заревото оттатък, се сля необратимо с един друг миг – този, в който трънливото му тяло падна като посечено на земята, докато душата му се разстилаше във вечността...  


Коментари

Анонимен каза…
good!