Съдбовният влак




То се случило в прахоляка и отмалата на един от онези летни следобеди, които се провлачват лениво сякаш никога няма да свършат. 

Било края на юли ли, началото на август ли, но явно всички били решили да тръгнат нанякъде, защото влакът бил меко казано претъпкан. Човешки тела, глави, ръце, че дори и по някой крак се подавали от прозорците. Коридорите били непроходими лабиринти от преплетени хорски тела и всякакъв багаж, но най-противна била онази остра, пулсираща и задушаваща воня – смес между обилното потене на хукналите незнайно накъде пасажери и разпознаваемата до болка миризма на урина и други отпадъчни продукти, носеща се от междувагонните пространства...

Не били малко купетата, от които се чувало ясното и отчетливо хъркане на най-изморените или на най-големите непукисти.Ужасяващата жега била естествен, невидим, но повече от осезаем декор, подчертаващ драматичността на ситуацията. 


Вагон-ресторантът – там някъде в един недостижим край или среда на влака, бил лелеяна дестинация за болшинството от пътниците, но уви, оказвал се недостижим оазис, непокорим редут. 


И това не било всичко. Защото за капак на тази  родна българска картинка човекът със синя или с черна униформа и с протрити лакти, да, същият онзи с желязното щракало – кондукторът, се блъскал като вода в бряг, за да проверява купетата за новокачили се след всяка гара.



Погледнато отстрани изглеждало сякаш Съдбата била загърбила всички  в този поклащаш се, муден влак за незнайно къде...


И тук някъде, в лепкавия като пръснало се на пода бурканче сладко следобед, нещо се случило в този влак... Едно момче, или може би вече мъж – това едва ли има значение, си проправяло категорично и невъзвратимо път, досущ нагорещен нож в парче масло, сред всичката тази гмеж от хорски тела, търсейки място да седне.


Той отварял като много други преди него вратите на всяко купе, извинявал се хем някак стеснително, хем  с една тънка челичена твърдост, питайки – има ли свободно място? И не щеш  ли, прекрачвайки поредните чифтове крака, опитвайки се не стъпи върху извиращите сякаш от пода куфари, сред зиналата паст на поредното купе той видял Мястото...


Тутакси момчето, или вече там мъжът, хлътнал съдбовно в тясното, лишено от въздух, пространство и се пльоснал на седалката пред безучастните погледи на останалите в купето, но и пред смаяните такива на част от тъпчещите се в коридора пътници, които не можели да повярват, защото само до преди миг всички те били стремително убедени, че такова свободно място там Нямало...


Но такова място не само че съществувало, ами точно до него, от дясната страна на доходилия мъж, седяла или по-скоро спяла една странна, необяснимо с какво, но повече от магнетична, привличаща погледите на пътуващите в купето, жена на неопределена възраст, която обаче била Неговата Съдба...!!!


Да кажем, че Съдбата на младия мъж, т.е. жената, до която той се настанил преди малко, била само магнетична няма да е напълно коректно.


Тя била някак цялостна, една завършеност лъхала от същността й. В чертите на лицето й категорично се четяли доброта, чар, изненада, настоятелност, заплаха, благосклонност, обич, състарадание, но и една мраморна непоколебимост, предизвикателство, финес, фаталност и необратимост...


Да се взреш в очите й било равносилно на самоубийство. Един вихър те поемал там, на прага на зениците, запращал те мигновено в едно мрачно небитие, в бездна от която нямало измъкване...


Поради някаква смътна, дори напълно неясна причина жената доста умело се правела на заспала, но за наблюдателният пътник нямало съмнение, че тя от време на време стрелвала косо, кратко, някак безпощадно и същевременно съдбоносно с поглед мъжа, който обаче бил потънал мрачно и безутешно в някакви свои си изглежда криви мисли и нищо не забелязвал.


Но не щеш ли когато кондукторът съдрал като протрит шаршаф сгъстилата се до неузнаваемост застиналост на момента, влизайки за поредната проверка на билетите, младежът или мъжът понечил угоднически да подаде своя, когато жената до него се пробудила и попитала някак рязко и режещо – кога ще стигнем 6-та глуха?...



Ръката на мъжът увиснала във въздуха, чужда за тялото му, и докато той изтръпвал до мозъка на костите си, до съзнанието му доплувал, и започнал да гризе брега му – тъмна вълна - ядният глас на кондуктора - ти момиче си се объркало, казах ти го вече, настоявал  униформеният, и трябва - казвал, да слезеш! 


А нашият герой потръпнал за сетен път  конвулсивно, подбелил очи и за първи път се вторачил невярващо в жената до себе си, докато едновременно с това се опитвал да прокуди нецензурираната мисъл, вихреща се из опразнената му глава, звучаща горе-долу като „ей сега си еба пушеците”, не за друго ами ‘щото и той бил за 6-та глуха...


Отсетне нещата се развили главоломно и дважди необратимо, понеже в настъпилата препирня кондукторът ходил настървено незнайно къде, връщал се някак обезверено, но все пак размахвал настойчиво пред очите на Жената някаква карта ли, разписание ли някакво, за да й докаже, че Тя се е объркала, докато мъжът до нея мълчал тежко, гузно и фатално, свивал се и се опитвал да потъне в отеснялата си внезапно риза... 


И тук някъде се случило нещо още по-странно - влакът и без това провлачващ се, намалил своя ход, застъргали ръждиво спирчачките по релсите, заскърцало тромавото му тяло, а сетне в едно последно съдбовно полювашне отведнъж заковал на място, спрян от някаква неясна Сила...


Мнозина наскачали, заоглеждали се неразбиращо, забравяйки за момент свадата между кондуктора, мъжа и неговата Съдба. Те искали да видят, някой, моля ви се, да им обясни, къде се намира влакът, чудели какво става, и защо да му се не види този влак е спрял посред Нищото...


И докато едни зяпали с празен поглед през прозорците, а други просто се били отдали на унинието си, а мъжът с тъмна униформа и другият – случил да намери място в този преливащ от хора влак, както и неговата Съдба уточнявали има ли 6-та глуха по пътя, няма ли, както и дали Им е  време да слизат или не, един неслучаен наблюдател ясно забелязал как Авторът на тази история завива свирепо и стремително зад ъгъла на някаква порутена сграда, хилейки се ехидно, а може би дори свирепо, потривайки неистово ръце, защото самият той тепърва щял да решава какво да прави със Съдбата на двамата пътуващи за 6-та глуха...





Коментари

Horan Grgv каза…
добро даже много добро