Консервираната алкохолна алея на лондонския грях




Замислялили сте се някога за негативната роля, хайде да не е точно роля, но за често негативното въздейстие на изкуството върху нашите представи за нещата от живота. А уж изкуството трябва да възпитава у нас естетика? А дали пък лъжата и естетиката не са в една неразривна порочна връзка? Казвам всичко това, защото напоследък ми прави силно впечатление как в купища произведения на седмото изкуство – киното, един град ни се представя едва ли не като еталон за просперитет, красота, начин на живот и т.н. И това е столицата на Великобритания – Лондон.

Но както се пееше в една стара песен „има хора лукави и груби”, и вероятно William Hogarth е личност, която би могла да попадне спокойно в тази графа човеци. Защото той обича да показва циничната, пиянска страна на Лондон. Новата изложба на Hogarth вече е факт в музея Städel , във Франкфурт, а Alastair Sooke разглежда „под лупа” погледът на твореца към покварата и добродетелта.

„Не познавам никой с толкова пасторално въображение като Hogarth,” пише William Hazlitt. „Той се наслаждава на дебелината на St Giles’s или St James’s (в Лондон). В  картините му сякаш наистина можеш да усетиш мазния въздух на таверните”. Според мен съществуват няколко смислени обяснения за творбите на английския художник  и гравьор William Hogarth (1697-1764).

Hogarth рядко, но неудържимо описваше искрящите ручеи или покорните крави. Но основно обект на неговото внимание беше неприличния, буен театър на живота, предлаган от лондонското общество, от бедняка St Giles до модерния St James

Лондон от 18 век бе наистина една състезателна арена, и усетът на Hogarth за грубата му природа вдъхновява поредица от сакрастични репродукции, включително A Harlot’s Progress и A Rake’s Progress, които създават името му.


Наистина неговите ярки, претъпкани от долнопробен живот, сцени показват бордеи и други нечестиви местенца на града. А най-типичният пример за долнопробните субекти от значение за Hogarth е известната му снимка от 1751-ва - Gin Lane.

Според Hogarth, този градски изход от ада е бил „пресметнат да промени влиянието на някои поквари, присъщи на нисшите прослойки на обществото”.  

Ведно с неговите допълнения Beer Street е сред 70-те творби, показани в новата експозиция  Vices of Life: The Prints of William Hogarth, в музея Städel, във Франкфурт.

По времето, когато създава Gin Lane, Hogarth е вече почти на върха на своята кариера. Син на банкрутирал учител, той стоически преживява едно разорено детство, преди да стане чирак при гравьор на сребро. Все пак благодарение на таланта и своята находчивост той постига успех като професионален артист.

През 1730-та Hogarth е първият, който създава нова форма на изкуство, която сам определя като „модерен морален субект”. Това е серия от снимки, разказващи истории за поведение и  характер. Първата A Harlot’s Progress, става хит с продадени най-малко  1240 копия на цената на една гвинея за всяка.

В следващите десетилетия ролята на Hogarth в лондонския свят на изкуството е все по-значима, достигайки кулминацията си през 1757, когато става кралски художник. Две години преди публикуването на Beer Street и Gin Lane, той е бил достатъчно платежоспособен, за да си купи къща в Chiswick.

Духът на времето

Контекстът на Beer Street и Gin Lane е бил наричан ‘Gin Craze’ на първата половина на 18 век. През 1689-та едно действие на парламента забранява вноса на френско вино и алкохол”, обяснява Annett Gerlach от музея Städel. „В същото време британското правителство насърчава дистилацията на алкохол от местна продукция чрез намаляване на таксите и други плщания за собствениците на земя”.

Резултатът е, че в ера на конфликт между Франция и Британия това е една прекрасна алтернатива за френския коняк. И откакто пиячката стана евтина тя бе консумирана специално сред по-бедната прослойка на обществото”, добавя той. Неговият огромен „успех”във времето е доказан от факта, че всяко едно от пет домакинства продава алкохол  из бедняшките квартали St Giles-in-the-Fields самодокато съотношението било 1:15 в Westminster.” През 1743-та в Англия средното количесто изпит алкохол на глава от населението на година е било  2.2 галона (10 литра).

И така сред вечно дюдюкащите класи на британското общество алкохолът бързо се превръща в bête noire. Загрижените граждани, сред които и писателят Henry Fielding, приятел на Hogarth, смятал алкохолът за отговорен за рязкото нарастване на безредиците, престъпността и детската смъртност, надвиснали над Лондон. Дори т.нар. Gin Craze бил сравняван със злоупотребата с кокаин в градовете днес.


Fielding бил един от видните личности, чиито усилия дали резултат в т.нар. Gin Act от  1751-ва, който спомогнал за обуздаване на епидемията. Hogarth създал Beer Street и Gin Lane по искане да добави някаква енергична визуална риторика към същата кампания. 

Майчина разруха

Картините представят един различен поглед върху Лондон. Gin Lane ни натиква в бездната на бедняшкия северен St Giles на Covent Garden, където майки-алкохолични пълнят гърлата на децата си с с алкохол. Главаната фигура – една полудяла полугола проститутка със сифилистични рани по краката, очевидно несъзнаваща, че детето й умира.

Другаде, мизерстващи пияници са доведени до брутално, диво съществуане. Един дърводелец и домакиня облечени в дрипи отчаяно залагат своите вещи и домакински уреди, и панталони,  за да поддържат навиците си. Зад перилата момче и куче се борят за кокал. На преден план мъртвешки бледият певец на балади е приведен, в отчайващо болестно състояние. Черното му куче символизира отчаянието и безнадежността.

Междувременнно, на заден план се виждат трупове – включително обесен бръснар на горния етаж на полуразрушена къща. В тази част сме изправени срещу обезумяла тъпла от пияници, скачащи и причиняващи безредици: един лунатик стиска здраво мех над главата си, дори танцува, докато размахва кол на който е набито бебе – плод на въображението от кошмар. Това е зареденият с алкохол, хаосен, объркан свят на правилата на тълпата,  запратен на дъното на общността, символ на който са разрушените сгради в самия край на жалкия изглед.

Спрямо адът на Gin Lane, Beer Street е като рай.  Разположени в Westminster, където професиите и занаятите изглежда са преуспели, в сравнение със St Giles, където мизерните жители са негодни за нищо,  изглежда окуражително как добре нахранените работници си почиват, наслаждавайки се на големи, пенливи халби с бира. Вестникът на масата информира, че в кралската речта се говори за ” Напредъкът на „Нашата Търговия и създаването на Изкуства на Мира”. Наблизо,  fishwives  с препълнени чанти подсказват, че едно общество основано на стабилна основа, честни  търговски ценности - такова нещо би било възнаградено с изобилие и просперитет.

Hazlitt бил прав: Hogarth не е имал пасторална фантазия. Но щастливото отбелязване на британщината в Beer Street,  е като своеобразен прост, селки знак, който ни напомня  за „пасторалното”, винаги когато творецът се появи. И докато Beer Street  и Gin Lane вероятно са били употребени по своеобразен начин от Hogarth, „реализмът и социалният интерес са били нещата зад които е заставал той”, споделя Gerlach, “така добре, както неговата представа, неговото усещане и язвителен хумор, все още привличат и завладяват днешният зрител”.

Обществена тайна е, че всяко нещо има своите две страни. Факт, който не бива в никакъв случай да се отрича! И макар не съвсем смислено и на място може би, аналогът  с един от вечните градове не само в Европа, Пловдив, се налага от само себе си. Въпреки, че Пловдив бе удостоен в с високото отличие, но и с отговорността да бъде културната столица на Европа за 2019-та, то има язви,  по тялото на града, които не само, че не зарастват, но и продължават, сякаш безконечно, да  тровят съществуването на градовете, в които живеем (точно като Лондон, за който става дума в този материал).

Жителите на полиси като Пловдив се нуждаят заслужават много повече от това да бъдат културни  столици, защото какво се случва с културата, ако залата, в която Тя (културата) се появява се окаже празна. Питам се как дишат  изкуството и културата в столица, в която средната месечна работна заплата е около 200-250 евро? Не е  ли всичко непрактичен вятър по ъглите на опразнените ни докрай души? 

Парадоксално е да бъдеш столица на културата без практически да имаш градски транспорт (ами повисете на някоя автобусна спирка в града на „високите каменни хълмове” след 9 вечерта и ще усетите Липсата!). Не трябва ли да има ли някаква връзка между това да се окичиш с надпис: европейска столица на културата и липсата на нормални опорни точки за едно човешко същесвуване? 

Явно за отговор на подобни въпрос трябва да се обръщаме отново към натрупаното знанието на прехвалени градове като Лондон, защото там поне само преди три века е живял творец, който е показвал недъзите му... докато ние се цамбуркаме и плацикаме жалките си душички в новооткрития „пеещ фонтан” в центъра на културна Европа...


Коментари