Лъжливият бутон




Едно от малкото положителни неща в днешния свят, е фактът, че неговата измамна същност става обществено достояние всеки ден, всяка минута. И опитите на правителствата да следят всяко наше действие и да промиват мозъците ни в опит да ни зомбират, изглеждат все по-жалки на фона на информираността на човека на 21 век. 


Понякога истински се забавлявам, виждайки тяхната отчаяна, отровна злоба от факта, че изпускат конците, че губят контрол, от все по-нарастващата им несъстоятелност и очевадна излишност, макар медиите да продължават да бълват с непонятна свирепост помията си върху обикновения човек, агонизирайки от факта, че той повече не може да бъде лъган, но невярвайки, че кокалът е изгризан до неузнаваемост и отдавна не е това,  с което са били свикнали.  


И разните му там дебилни опити на американското правителство да наблъска над 300 милиона души с някакви си чипове до 2017-та!, искрено се надявам да е обречено на тотален провал, което да се окаже повратната точка на началото на края, краят на една повече от гнусна лъжа. Краят на едно няколко вековно престъпление срещу човечеството. Но това  в кардинален план. А както знаем, малките неща, съграждат голямото.

Затова ще се спрем на един интересен частен случай, за който увлекателно разкава bbc.
 

И така. Метрото се движи по натоварената лондонска линия Central Line. Късна четвъртък вечер е. Насъбрала се е шумна тълпа, както отвън, така и отвътре във влака, в очакване да се отворят вратите.  Човекът най-близко до тях губи търпение. Той натиска бутона с надпис „отвори”. Секунда по-късно вратите са задоволително отворени, макар и частично. Тълпите се смесват блъскайки се навън-навътре, след което пътуването продължава. Без пътникът да е наясно, че натискането на бутона за отваряне не е задействало механизма.


Някои биха нарекли това placebo button”– един бутон, който, казано обективно, не влияе върху системата, но за сметка на това има психологичен ефект, карайки пътника да го натисне.  Оказва се, че има купища примери за бутони, които не действат, както и други технологии, които всъщност са направени, за да ни заблуждават.


Но тук е истинската изненада. Все повече се налага мнението, че ние се възползваме от илюзията, че контролираме нещо, дори когато отстрани се вижда, че не сме в състояние да упражним подобен контрол.


През 2013-та, пишещият за BBC Tom de Castella разкрива, че пресичането на пешеходците из Великобритания е сравнявано с развъдник плацебо бутон, за който споменах преди малко (http://m.bbc.com/news/magazine-23869955). 


Пресичането в централната част на Лондон е програмирано на интервали за червена и зелена светлина. Натискането на тези прословути бутони за пресичане има въздействие върху продължителността на тези интервали само между полунощ и 7 часа сутринта. В няколко други града, в пиковите часове, пресичането е програмирано така, че сигналите зелено и червено да се редуват през определено време. Бутоните не правят нищо, но сигналът „чакай” може да се появи, когато са били натиснати, но хората продължават да ги натискат, вярвайки в магичния ефект от своето действие.


Със сигурност психолозите биха спорили, че бутоните наистина действат, но може би не на светофарите. Вместо това ефектът е в съзнанието на пътуващите.


За да стане по-ясно всичко казано е необходим един лек скок във времето, до началото на 70-те години на миналия век. Тогава психологът Ellen Langer, сега професор в Харвард,  била студент в Йеил. По време на игра на покер, тя разглежда набор от карти в случаен ред.


„Всички полудяха”, казва тя. „Картите по някакъв начин принадлежаха на друг, макар никоя от тях да не можеше да се види.”  Langer решава да разбере повече за начина по който хората контролират подходът си към подобни игри. Тя стремително нахълтва в казино, където на слот-машината открива играчи с изработени сложни механизми за дърпане на лостчето. В друг случай „крайно рационален” студент се опитва да й обясни защо хвърлянето на зарове по точно определен начин може да повлияе на това кои числа ще се паднат. „Хората вярват, че всички тези начини да поведение повишава възможността за печалба”, кометира тя.


Всъщност те грешат, и за много хора простичкото доказателство на въпроса би било досатъчно. Но не и за Langer. Силата на духа на залагащите да убеждават не била обикновена за нея. 



Желано състояние


През 1975-та Ellen Langer написва труд, който я прави известна.  В него тя описва  значимостта на тези ползи и измисля термин за ефекта, който те имат върху хората. Нарича го illusion of control”. Тя демонстрира този феноменален експеримент, карайки мнозина да играят лотария. Някои от участниците са имали възможността да изберат своите билети, като някои от тези билети са имали символи, които малко или много са им били познати.  Видът на билета не е имал никакъв ефект върху шанса за печалба, но разпознаваемият символ бил нещото, което ги затруднявало да се разделят с билета, или да го разменят за билет без такъв.


Но вместо да оформи това като една ирационална заблуда Langer описва ефекта като нещо позитивно. „Да имаш усещането, че контролираш нещата около себе си е едно много желано състояние”, обяснява тя. Когато става въпрос за тези лъжливи бутони на светофарите Langer казва, че има куп прични, поради които пласибо ефектът може да се приеме за нещо добро. „Да правиш нещо е по-добре, отколкото нищо, така че хората вярват”, казва още тя. И когато се приближите, за да натиснете бутон, вниманието ви е насочено към ръката, която го прави. Ако стоя зад ъгъла, може би дори няма да забележа смяната на светлината, или ще „хвана” само последния етап на смяната, а в този случай ще се изложа на риск”.


Освен това, когато няколко души чакат на светофара и част от тях натиснат нетърпеливо бутона, това създава едно чувство на взаимност с непознати, което иначе би липсвало. Всичко това може и да има положително влияние върху психическото ни състоние, а дори и по посока на едно социално укрепване.


Не е ясно дали дизайнерите на технологията за пешеходното пресичане са заинтересувани от психиката ни, тъй като никой не е в състояние да потвърди кога бутоните за пръв път са направени неефктивни, най-малкото на територията на Великобритания. Въпреки това съществуват сериозни сведения за терморегулатори в офисите и учрежденията на т.нар. sport placebo buttons , а някои доказателства незнайно как изчезват от индустрията, според която някои от дизайнерите на тези устройства са били добре запознати с нуждата за управление на емоциите на разочарованите офис служители. Според мнението на компанията, темепературата се запазва най-постоянна. Така или иначе предположението, че служителите са имали някакво влияние върху повишаване или намаляване на температурата, ги прави щастливи и доволни. Възможно е плацебо ефектът дори да създаде истинско охлаждане или затопляне на тялото при еднократното натискане на бутона, въпреки температурата в стаята. 


Фалшиви шумове


Истината е, че тази технология твърде дълго ни залъгва. Понякога това е въпрос на етика (http://www.bbc.com/future/story/20140801-hidden-tricks-that-make-you-click), но в други случаи става дума за ползите от усещането за контрол и увереност, че системата работи. Компютърният специалист Eytan Adar е описал множество от очарователни „доброжелателни измами”. Например телефонната система 1ESS от 1960-та година. След набиране, връзката понякога „пропада”, а сетне отново се възстновява. И вместо липса на звук или звук за грешка, системата може просто да прехвърли разговорът към напълно различен човек. „Набиращият си мисли, че просто не е успял да се свърже, след което затваря и набира отново: и илюзията за безгрешна телефонна система бавно започва да се изпарява. 


Adar и екипът й обясняват и как в днешно време разговорите по Скайп  понякога съдържат „фалшив статичен шум”, защото когато потребителите използват напълно безшумна линия те склонни да мислят, че всъщност разговорът „пропада”. Едно бързо търсене с Google разкрива, че има купища примери за фалшиви шумове. От предварително записани шумове на затварящи се врати на автомобили (http://www.humansinvent.com/#!/), до фалшиво спускане на кепенци; създаден от цифрови камери, светът е пълен с шумове, направени, за да зарадват потребителите, уверявайки ги че устройството работи напълно нормално.


Както телефонната система 1ESS, така и видео разпространителите Netflix са измислили начини за ”грациозни липси”, както го нарича Adar, когато препоръчаната персонална система се „скапе”.  Вместо да направи тази грешка очевидна, началната страница на Netflix просто показва популярни филми и телевизионни програми. Подобна идея е твърде разпространена в компютърния дизайн, обяснява Adar. „Опитваме се да изградим някаква изящна деградация в системата. И мнозина са в състояние да го постигнат. Понякога дори учим студентите си на това.”


Според Adar понякога хората си вземат поука от подобни трикове. Но интересно е, че тя вярва, че все още има много начини за измама –добронамерени или не толкова.


Добрият пример, който тя дава, касае феновете на компютърните игри, програмирани да бъдат реалистично глупави. Изглежда играчите се научават да се наслаждават повече и повече на играта, ако тяхните нереални опоненти са обречени на провал, и по-специално когато те не осъзнават, че като човеци имат надмощие (http://www.gamasutra.com/view/feature/132339/intelligent_mistakes_how_to_.php?print=1).


Интригуващи илюзии


Всичките тези лъжи са някак убедително желани. Независимо дали се чувствате измамени или  не от тях, ефектът им  в голяма степен е за добро. Обикновено хората се чувстват добре в окръжаващия ги свят, конролирайки в голяма степен събитията около себе си, и доволни от видимия ефект от своите действия. Но какво би станало, ако ефектът от тази илюзия е негативен? Какво би се случило, ако това кара хората да правят неща, които не просто са вредни за тях, а за цялото общество?



Тези въпроси си задават Mark Fenton-O’Creevy и екипът му. Връщайки се в 2003-та те публикуват изследване върху контрола във финансовата и търговската сфери. По време на светкавична игра, на търговците е било казано, че натискането на даден бутон на компютърната клавиатура „може” да има ефект върху стойността на наблюдаваният от тях финансов индекс – върху неговото покачване или спад. В реалността натискането на подобен бутон не би имало никакъв ефект, неговото преместване е било предварително определено. Но според някои търговци злостното тряскане върху даден клавиш имало по-голямо въздействие, отколкото върху другите. Тяхната заблуда за контрол над една илюзия била още по-голяма. Инстински любопитен бил фактът, че Fenton-O’Creevy и сие открили, че споменатите търговци били единствените, които в истинската си ежедневна работа печелели по-малко и били с по-ниско оценени от шефовете си.


Един можещ търговец би трябвало да е в състояние да отразява критично тяхната работа”, казва  Fenton-O’Creevy. „Нужно е те да могат да преценят кога едно решение е вярно, и кога погрешно.”


Изследователите смятат още, че илюзията за контрол не е еднаква при всички участници. По-скоро някои личностни черти, като самоопределение и способност за справяне, изглежда правят едни търговци по-успешни от други. Ако търговците са изплашени от конкуренцията с колегите си, е по-верояно те да бъдат зависими от илюзията за контрол.


Изследванията на Fenton-O’Creevy са изключително популярни сред търговските среди в днешно време. Още в първите 10 години на 21 век той открива, че е по-лесно да се направи изследване на традицонно потайните инвестиционни банки, защото мениджърите на съмнителни фондове са запознати с тяхното изледване. Това е така, защото последствията от неговите проучвания са доста сериозни.


През мрачната и навъсена 2008-ма световната икономика бе сериозно разклатена от краха на множество финансови институции (http://www.theguardian.com/business/2008/dec/28/markets-credit-crunch-banking-2008). Дали някоя илюзия за контрол е успяла да проникне в банките, където продължава раздаването на високорискови ипотеки? Fenton-O’Creevy смята, че това е възможно.


„Това не беше наука за издигането. Повечето банки имат изключително консервативно разбиране за връзката риск-връщане. Така, че ако смятате, че сте се завърнали много успешно на пазара, очевидно трябва да се запитате „ако сме направили супер завръщане, какви са рисковете, които сме поели”?, добавя той.


Далеч от кадифеното, меко, удобно успокоение на съзнанието, в този частен случай илюзията за контрол над нещата може да има подпомагаща роля за прелома в положителен план на големия бизнес и икономиката, причинявайки вреди на милиони хора. И едва ли залогът за подобно нещо може да бъде по-голям. Това е факт, над който  си струва да се замислим следващия път, когато пресичаме улицата...  

   

Коментари