Загубата




Беше задушно. Облаци бързаха да затулят слънчевата синева. Владееше неестествена тишина. Някакво неясно очакване тегнеше във въздуха и изпълваше прашните улици.

Те идваха. Бавно, но безпощадно. Той беше наясно, не се страхуваше. Резкият звук от безмилостния плащ на „човешката” злоба, ярост, алчност и чудовищна мъст  му бе познат до болка. Сега те идваха, за да му отнемат насилствено най-ценното, всичко.

За миг пред него като на лента се изнизаха купищата мигове пропити от безгрижие, дъхащи на лято и усмивки. Щастливи мигове, които бяха нагазили в безкрая...

Отдавна тук глъчката онемя, стопи се като вейнал се дъх. Стъпките на приятели, роднини, близки бяха отекнали в черното на някоя забравена навеки нощ.  

Само времето се сгъстяваше и застиваше над него, сякаш се канеше да спре...

Той запали цигара. Лютивият дим го удари през очите, които се наляха със сълзи...Вратата ритмично хлопаше под напора не мъжкия вятър. Две мухи безсмислено се боричкаха на ръба на изпитата чаша с вода. 

Той не беше пил. Искаше да посрещне Съдбата с бистър ум и чисто съзнание.

Но ето че шумът запона да се провира през незатворената докрай врата, несъмнено – Те приближаваха.
Внезапно в ръката му като мълния проблесна острие и само след миг кръвта му обагри покривката на масата.

И ето, Те нахлуха Чужди, но беше късно!  

Засуетяха се, повдигнаха разочаровани все още топлото тяло, псувайки от безсилие, но внезапно онемяха...В ръката си той стискаше покривката, която се оказа трибагреник – бяло, зелено, червено.

Коментари