Стената





Тя издигаше горда осанка сред безкрайната пустиня на човешката Глупост. От години стърчеше там, в оскъдицата на бездиханния пезаж – голо знамение, символ на непоклатима мощ – Стената на неговата душа. Преграда, бдяща над крехкия му вътрешен мир, отделяща досадността, излъчвана от жужащия, щуращ се безцелно, човешки мравуняк. 

Години наред Стената бе едничкият смисъл на съществуването му. Тухла по тухла той бе я съграждал без да жали сили и средства. Нещо повече. Човекът крадеше от съня си, добавяше време във Времето, за да я създаде, да дари спокойствие на съзнанието и душата си. И сполучи донякъде...

Безчет изгреви надникнаха любопитно в душата му, надигайки се на пръсти над Стената, а и залезите, стекли се зад нея по пътя си към Вечността, не бяха един и два.

Вечна изглеждаше Стената. Такива бяха и надеждите, които Човекът й възлагаше – да пребъде.

Но някак неусетно Времето постави своя отпечатък върху Стената. Красиви птички потърсиха временен пристан върху нея, а безгрижните им песни огласяха небесния простор.Слънце жареше кожата й, а когато то се скриваше зад облаците, дотътрузили черните си кореми, дъждове се нахвърляха оторе й, ръфайки лакомо плътта. Плевели впиха жилав корен току до основата й. Там, където до неотдавна беше пустиня, избуяха треви.




В началото само плахи стъпки стъпкваха мимолетно тревицата, надигнала телце покрай Стената, която продължаваше да бъде ням свидетел на настъпващите промени. Някак бавно, без желание, но невъзвратимо, тревите отсъпиха пред напористите човешки стъпки, и ето че покрай стената заживя асфалтова пътека...Хората все по-често минаваха, вървяха, почти маршируваха, унесени в непонятни мисли, забързани към  своите Дела. Част от тях търсеха забавления и интимност, стаили до задъхване нощните си желания.  

Годините се нижеха, оставяйки своите белези върху тази преграда. По вече поовяхналата й снага се появиха странни, цветни надписи и картинки, носещи загадъчното, причудливо име графити.

Най-неприятните от всички човешки атаки срещу стената бяха нощните, пиянски актове на облекчаване...


Макар и ненатрапчиви модерните „дуели” на справедливостта също бяха част от променящата се действителност. 

Иронията се състоеше в това, че всички, макар и често неосъзнато, търсеха  опора и сигурност в тази Стена. А уж Човекът я бе създал да го предпазва от хората, от злото, което сторват...Защото той беше убеден, че най-голямото зло причиняват именно те - хората. Неведнъж беше изпитал на собствения си гръб ударите, нанесени от „приятели” и „добри познати”. Множество негови нощи бяха осиротявали от сън, пак заради човешката алчност и злоба.

Често Човечецът искаше да може да раздаде справедливост, да накаже, да убие...В такива мигове дланите му се потяха, цялото тяло трепереше, зъбите скърцаха, юмруците се свиваха, а зениците му прорязваха битието...Той наистина си мислеше, че иска да убива, защото дълги години беше вярвал в една Сила, която уж ръководи хорските дела, беше се надявал и чакал тази Сила да въздаде справедливост, но уви... 

А сетне се опомняше, ръцете инстинктивно, дори някак гузно потъваха в уюта на джобовете, защото как може човек да убие, да излъже, да открадне - мислеше си  Човечецът, и се затваряше в черупката си.

И някъде там, в този отрязък между инстинкт и разум, той се зае със създаването на Стената, Щитът, който вече се огъваше под ударите на Съдбата...В зейналите дупки на Стената вятърът се кискаше студено.

Безпощадността на човешкото присъствие, обидите, лъжите, лицемерието, подлостта, злобата, простащината, алчността, всичко онова от което се криеше Човекът бе оставило вечно кървяща рана, един странен графит на Стената. Едва сега той осъзна, с цялата болка на този процес, че преградата за душата му, този щит, параванът срещу человеческия ад, тази лелеяна Стена и душата му...са се срастнали завинаги.

И за пръв път от доста време насам Човекът се усети, треперещ, слаб, уязвим и гол. Една голота, трескаво търсеща начин да се прикрие от хищните погледи на човечеството. Голота, поглъщата Времето.

И през всичката горчилка на осъзнатото поражение, през соления вкус на сълзите, през мътилката на неслучилото се, Човекът прозря колко наивен е бил. По някакви неведоми пътища той проумя безсмислието на неимоверните си усилия да остане Недосегаем, защото само Времето можеше да бъде такова, само то беше Вечно.

Добро и зло, сила и слабоволие, пролет и есен, зимна тъга...размиването на границите на всички познати нему състояния и предмети, всичката тази безполовост на днешното се оказа дисекцията, която накара душата му да се слее с Вечността, където най-сетне откри спокойствие. 

И от голотата на тази Вечност, от дълбините на онази сгъстена увисналост на Времето, на онези безначалност и безкрай, във вакуумът на безсезонния следобед*, се роди тази история.  


(*Б.а. Безсезонните следобеди са тези в началото на месец септември – едни магични състояния, с които ще ви запозная  допълнително)

Коментари