Стерилизация







Едно светло, бяло, ярко петно се беше взряло в него. И в напрегнатата тишина на това втренчване дишаше някакъв укор, нещо повече – то му навяваше мисли, че не е харесван, меко казано.


И макар това око да се виждаше някак разфокусирано чувството за вина, което то му внушаваше, си оставаше.


По някакъв неясен начин той усещаше съзнанието си замъглено, а и това безсъние, проточило се незнайно колко, го правеше раздразнителен.


С неимоверни усилия се опита да забрави втренченото в него бляскащо око и да се концентрира върху себе си. И успя донякъде.


Чувстваше се неестествено – силите му бяха отслабени, а мястото в което се намираше в този момент беше необичайно, някак напълно непознато.


Да! Мястото! Нещо тук не беше наред!


Тази мисъл-усещане загриза по вълчи мозъка му, докато болката не изкристализира в осъзнаването, че това не е Нечие съзнание!


Страхът мигновено нахлу във вените му, парализирайки всякакви наченки на мисъл в него. Той се блъскаше до пълна изнемога в решетките на собствената си обърканост.


После бавно се отпусна...


Трябваше да разбере какво става.



Постепенно, отначало плахи и сковани, а сетне все по-настоятелни и пъргави, в главата му нахлуха спомени. Те запрепускаха в него, а в ехото на чаткащите им копита той долови ясно тътнещата вибрация на един първобитен СТРАХ.


И в този миг той бавно се огледа наоколо...


Изненадата му подейства двойно по-силно от преминалия вихър на спомена! – навред около него бяха наредени буркани...


Топлата лятна нощ ги беше прикътала в меката си ласка, и те лежаха там - чинно наредени, досущ една войска на човешкото добруване. – Буркани със зимнина – компоти от причудливи плодове, домати, забравили своите колове, грах, люти чушки и какво ли още не!



                   Човекът! - изхриптя гласът му, и гъргорещ гняв задави неговите мисли. Очите му засвяткаха странно, с една особена металическа острота...


Гневът във вените му се надигна – черно цунами, което помете всичко по пътя си. Дори нищожното количество човещина, стаила се в мрачните ъгли на същността му, бе удавена в този ад.


Борбата беше кратка, изключително ожесточена, опита какво ли не – уви - без резултат!


И тук, в лепкавия унес на тази отмала, спомените отново го навестиха.

Този път на забавен каданс пред него премина животът му – видя как безстрастно се вселяваше в невинните детски мисли и души. Почувства с всяка фибра на тялото си отчаяните опити да бъде прогонен от същите тези деца, когато ставаха зрели хора. Примирието в очите на възрастните...дори това не го трогваше!


Но ето, сега капанът зад гърба му щракна!!!


Вместо нечие съзнание СТРАХЪТ обитаваше този буркан, а надеждата той да бъде отворен някога чезнеше – вейнал се към луната дим...


Презрял докрай себе си, СТРАХЪТ се отпусна, предавайки се на вечността, на онова зимно състояние, на онзи прииждащ сняг и задушаващата му ледена прегръдка, под който никога не никнат треви.


А в буренясалите стрехи на съзнанието му, с последния му дъх, в него отекна едно стерилно, едва доловимо: ку-ку-мяу”, ку-ку-мяу...  




Коментари